НА БРАЗДАТА
Като заваля дъжд, та цяла неделя! Тихо, кротко, ден и нощ. Вали, вали, вали – напои хубаво майката земя, па духна тих ветрец, очисти небето и пекна топло есенно слънце. Засъхнаха нивята. Оправи се време –– само за оране.
Боне Крайненецът впрегна пак Сивушка и Белчо и тръгна след ралото. Нивата му е в един хубав широк валог'. От всички страни гора и завет. Земята изпръхнала и се рони като захар. Той размаха копралята и извика:
– Де-е, хайде, братя!
Ехото се обади живо из гората.
Старият Белчо замаха опашка и тръгна спокойно. Сивушка – слаба кравичка, два пъти по-малка от Белчо – прави усилие и върви успоредно с него.
И ето че се редят бразда, две, три – леха... Тъжното лице на Боне се разведри малко. Той забрави немотията и си подсвирна с уста.
– Не бързай толкоз, Белчо, че Сивушка не може като тебе... Хайде, Сивушке, хайде, слабушке, хайде, миличка... Уморихте се, ама какво да ви правя? И аз се уморих... Де-е, горе! Дале!
- Белчо, изпечен стар вол, пъхти с ноздрите и пристъпя като някой големец. Дребната Сивушка се напъва с всичка сила. Устата и се отворила, гръбнакът и се превил на кочияшка, тънката и опашка се накокържила.
Белчо пристъпи еднаж, тя – два пъти. Оплезила език – върви!
Наоколо няма,никой. Из гората леко шумолят босите нозе на есента и под тях слабо трещят сухи съчки.
– Хайде, Сивушке, хайде, мила! – подвиква Боне и със страх гледа как кравата му все повече се уморява и губи сили.
– Стой!... Хайде малко почивка!
Уморените добичета се спряха. Боне отиде пред тях и ги замилва по челата.
– Белчо, ти от човещина не разбираш, умори много Сивушка! Нали, Сивушке? – заговори им той.
А Сивушка и Белчо спокойно и безстрастно го гледаха с тъжните си очи и дишаха тежко. От устата на Сивушка капеше пяна. Тя погледна белия си другар, погледна стопанина си и наведе жално глава.
– Що, миличка? Кажи! Тежко ли ти е? Сивушке-слабушке? Сърцето ти плаче, миличка. И днес да поработим, па утре е празник, цял ден ще си почивате. Ти какво ме гледаш, Белчо? Юнак си ти – говореше им Боне.
Но Сивушка нe изправи главата си. Думите на господаря й сякаш не бяха утeшителни за нейното болно сърце. Хлътналите и хълбоци тупаха силно и бързо. Краката и трепереха.
– Кажи ми, Сивушке-слабушке, какво ти стана? – заговори уплашено Боне и почна да я милва като дете. После хвана ралото и подвикна.
– Де... хайде .. да се поразтъпчете.
Белчо се напъна да пристъпи. Сивушка направи усилие да го придружи, но не можа и той се спря.
– Де! Хайде, хайде! – викна с висок и ободрителен глас Боне.
Ехото из гората живо му се обади.
Белчо тръгна пак. Сивушка направи още едно усилие, но краката и се разтрепериха, тя се повали, падна в ярема и измуча жално.
Боне захвърли уплашено копралята, изпрегна бързо Белчо и застана смутен пред Сивушка. Тя лежеше неподвижно, с протегната шия, с муцуна, заровена в ровката пръст, със затворени очи и дишаше тежко.
– Стани, Сивушке, стани! – – освободи я от ярема Боне и почна да я вдига за рогата.
Сивушка едвам отвори очи, погледна с молба господаря си, като че искаше да му каже. остави ме да си умра спокойно, и пак замижа.
Боне се завайка около нея и не знаеше какво да прави. Нивата орана не доорана се печеше на слънцето. То едничко гледаше от небето и полекалека отскачаше от пладне и клонеше зад баирите. Наблизо нямаше никой.
Гората беше глуха.
– Хайде, Сивушке! Стани! Виж, Белчо ти се смее. Стани! Не шегувай се, мила... я виж колко е ровка земята – само за оране!
Боне хвана кравата за роговете и полека почна да я вдига. Тя запъна краката си в земята и направи последно усилие да стане, но едвам се помръдна. И отпусна пак болно главата си на ровката земя и задиша по тежко.
Боне седна прел нея, взе на колене главата и, па я замилва и зацелува по челото.
- Не прави така, миличка! Съжали ме! Слушай! Само тая нива остана. Да орем, да я доорем, после почивка... До живот няма да те впрегна. Ще порасте твоята малка Галица и ще помага на Белчо. Пък ти цял ден ще си лежиш в обора и ще си преживяш. Децата ще ти носят водица с белия медник, всяка сутрин ще те чешат, ще ти давам кърмило... Ти ще се оправиш, ще оздравееш и ще заякнеш, нали, миличка? Тогава Галица и Белчо ще орат, а ти ще пасеш на слога, ще ги гледаш и ще им викаш: работете, работете – и ще им се радваш. А вечер, като пусна Галица, тя ще те ближе и ще ти вика: добър вечер, стара майко! Стани, миличка! Стани! Хайде!
Но Сивушка се не поклати, нито отвори очите си да го погледне. Тя трепереше като трескава.Боне стана, отчупи комат хляб, посоли го и го поднесе до устата и:
- На, слабушке, хапни си!
Сивушка отвори очите си, погледна умилително господаря си и пак замижа.
Боне въздъхна отчаяно. Погледна нивата, която пръхнеше, погледна гората, която мълчеше, погледна Белчо, който пасеше кротко на слога, погледна слънцето, което бързаше, и видя, че е самичък в тоя валог, че отникъде няма помощ.
Той пак се обърна към болната Сивушка.
– Стани, миличка! Стани, че мечката е в гората, ще дойде да те изяде! – почна да я плаши той.
После взе от колата вехто скъсано чердже, наметна се с него, влезе в гората и почна да реве като мечка и да лази на четири крака към бедната крава.
– Бау!... Ауу!... – приближи се той до нея.
Тя отвори очите си. Дълбоко в нейния измъчен жален поглед гореше бесен ужас. Животното вдигна главата си и промуча отчаяно, но пак не можа да стане.
Боне хвърли черджето, изправи се отчаян над нея, прекръсти се и заплака.
Сивушка промуча още веднъж, отвори страшно очите си и престана да диша.
Биография
ПРОИЗХОД
Жителите на родното село на Елин Пелин, село Байлово се заселват там в края на 18-и и началото на 19-и век, след като няколко десетилетия преди това то било разрушено. То представлявало оживен център още по време на Римската империя, след което към 16-и – 17-и век запустява, по време на войните на Османска империя с Австрия и Руска империя. В началото на 19-и век прадядото на Елин Пелин, Станьо от село Поибрене, Панагюрско, се заселва в пустото землище на някогашното село, намирайки го за пригодно за скотовъдство. Скоро довежда и семейството си, а след това нов живот в селото вливат и още множество поибренци, вакарелци, беличани и др., търсещи спокойно място за живот в условията на турското владичество. Синът на Станьо, Иван, станал и пръв учител в селското училище. Жителите на възроденото село и най-вече рода на писателя, се отличавали с буден възрожденски дух и предприемчиво родолюбие.Бащата на Елин Пелин, Иван Стоянов, по-известен като Йото Варджията, бил също така будна личност. Освен земеделец, той бил зидар, дърводелец, кантонер, правел коли, веялки, керемиди и тухли. Известен е и неговият проект за вятърна мелница, който по-късно е отразен от сина му в едноименен разказ. Въпреки скромния живот, будният възрожденски дух на рода не позволил на Йото да остави единайсетте си деца неуки. Двама от синовете му завършили висше образование, а с разноски на самият Иван било отворено училище в собствения му дом. По-късно Елин Пелин казва, че по това време баща му бил единствения грамотен човек в селото.РАННИ ГОДИНИ
Елин Пелин се ражда под името Димитър Стоянов на 18 юли 1877 година, като най-малкия от единадесетте деца в семейството. Той израства в среда, където образованието било на особена почит. Баща му редовно носел книги от пазара в града, където продавал вар. В домашната му библиотека били „Рибният буквар“, „Под игото“ и съчиненията на Христо Ботев и Любен Каравелов. Завършва началното си образование в родното си село, след което заминава да учи в София (1890 – 1891, първи гимназиален клас), Златица, Панагюрище и Сливен (1892 – 1894, където завършва днешните 5 и 6 клас). Не завършва гимназия; страстно се увлича в четене, основно опознава българската и руската литература.Учител е в Байлово (1895 – 1896). През 1896 прави опит да влезе в Рисувалното училище. Рисуването, наред с четенето, била една от големите му страсти. Не е приет и се връща в Байлово, където през следващите две години пише първите си сериозни произведения. От есента на 1899 се установява в София, където е притиснат от тежки финансови проблеми.
Няма коментари:
Публикуване на коментар