Разпространение
Дивата коза се среща по високите планини в Европа (включително България) и някои ограничени части на Азия. Ареалът й на разпространение обикновено се намира между 800 и 2500 m надморска височина. Дивата коза е един от малкото истински европейски диви бозайници. Числеността й у нас е около 2 000 бр. Общи сведения
Козината на дивата коза през лятото е къса и гладка, а на цвят е светлокафява или червеникаво-кафява. През зимата тя става шоколадово кафява, а космите по гърба нарастват до 10-20 сm. Долната страна е светла. Обикновено краката са по-тъмни. Има малка брада. Челюстите, бузите и носът са бели. От окото до муцуната преминава черна ивица.
Дължина на тялото - 110-135 сm; височина при холката - 75-90 сm; тегло - 35-50 kg (мъжкия) и 30-42 kg (женската); дължина на опашката - 3-4 сm; полов диморфизъм при дивата коза е много слабо изразен. Рогата на дивата коза са къси и куковидно извити накрая. Всяка година се образува по един пръстен, като по този начин може да се определи възрастта на дадения индивид.
Начин на живот и хранене
Дивата коза се катери отлично по стръмни и скалисти участъци с голяма сигурност и прави огромни скокове над планински пропасти. Не съществува друго животно, което може да й съперничи в ловкост и скорост на придвижване по планинските терени. Естествените й неприятели не могат да я застигнат в преследване, само скалният орел може да залови съвсем млади диви кози. Нощем дивата коза се оттегля и почива в скрити и трудно достъпни места, откъдето на зазоряване излиза да пасе до обед, когато отново се скрива на някое сенчесто място, за да почива. Обикновено, привечер излиза да се храни отново. Зимно време търси храна цял ден. Дивите кози водят заседнал начин на живот, като само понякога, при лошо време, слизат малко по-ниско в горите, но въпреки това предпочитат добре познатите им пътеки и райони. Най-често женските и малките се събират на малки групички или стада, а мъжките се движат сами. Малките не се раждат никога в горски участъци, както и битките между мъжките не се провеждат в такива. По време на размножителния период, мъжките заемат определена територия, която маркират със секрет от основата на рогата си, който натриват на ключови места. Ако се появи съперник, собственикът на територията започва демонстративно да трие рогата си в най-близкия храст, като ако това не помогне, уринира по границата на територията си. Срещата между съперниците най-накрая завършва с битка, в която рогата се превръщат в опасно оръжие. В природата рядко се стига до сериозни наранявания по време на тези битки, за разлика от отглежданите на затворено диви кози, при които победеният няма пространство за бягство и често бива наранен сериозно от победителя.Храни се с всякаква храна от растителен произход, зимно време изкопава корени и яде също така мъх, лишеи и пъпки. Живее до 18-25 години. Най-големите неприятели на дивата коза са скалният орел, рисът, мечката, вълкът и лисицата. Най-развити при нея са слухът, зрението и обонянието.
Размножаване
Половата зрялост при дивата коза настъпва при женските на 2,5-3 годишна възраст, а при мъжките на 3,5-4 години. Бременността трае около 25-27 седмици. Малко преди раждането женските се отделят от стадото и раждат в някое закрито място, обградено от дървета, едно, много рядко две малки. Те се раждат напълно развити и могат да се придвижват самостоятелно. Кърменето трае около 6 месеца, но козлетата много преди това започват да се хранят с растителна храна. Стопанско значение
До неотдавна в нашата страна дивата коза бе чест ловен обект, но в наши дни, числеността й е крайно ниска и е защитена от закона. Отсрелът е на квотен принцип и то само подборно, при строг контрол. Трофейна стойност имат рогата й. Предлагат се екземпляри от 80 до 105 т. по СIС.
Видрата е повсеместно разпространена в Европа, Азия, Северна Африка, като на север достига до Полярния кръг. У нас се среща покрай големите язовири, вътрешните реки и река Дунав.
Видрата е активна по здрач и нощем. Храни се с риба, речни раци, жаби, а по-рядко и с водни плъхове и земеровки, ондатри и насекоми, червеи и малко количество растителност. Тя използва своите вибриси (мустаци) като обонятелен орган и лесно откриват плячката си. Ловува по няколко пъти в денонощие и консумира по 1 kg храна на ден. Населява различни, богати на риба водоеми - реки, езера, язовири, блата и горски реки, като най-често се среща в малки реки със стръмни и подкопани брегове. Отличен плувец и гмурец, издържа под водата около 2 минути. Живее в самостоятелно изровени дупки с 1-2 входа под водата, но се настанява и в чужди леговища.
Видрата има непрекъснат размножителен цикъл и женската може по всяко време от годината да се разгони, заплоди и роди. След около 60-70 дни бременност или пък 270-300 дни (с латентна фаза) ражда 2-5 малки, които след 35 дни проглеждат, а след 2 години стават полово зрели, живее около 15 години.
Дивата котка е по-едра от домашната.Тялото й е покрито с мека и гъста козина, кафяво-сива на цвят. Женските са със слабо жълтеникав оттенък. Муцуната е червеникаво жълта, а носът - месесто червен, на челото има три надлъжни черни ивици. По дължината на гърба до опашката има две тъмни ивици, от които излизат на страни напречни тъмни шарки. Опашката й е пухкава с три-четири напречни ивици, а върхът и е черен и завършва равно.
Дивата котка е типично горско животно, като обитава скалисти или гористи местности. Предпочита да ловува нощем и избягва срещите с хора, поради което са много редки случаите на директното й наблюдение. Активна е през нощта, а деня прекарва в сън. Зимата прекарва в дупки или хралупи, а през лятото води скитнически начин на живот. Храната й зависи от местообитанието. В равнините напада фазани, яребици и др., а в планините лови гризачи, птици, понякога сърнета и други, като по този начин нанася щети на ловното стопанство.
Дивата котка се смята за вредно животно и убиването й е разрешено през цялата година. Много често в природата се срещат и подивели домашни котки. По окраска те приличат на дивата, но имат по-къси и не толкова рунтави опашки. Също така липсва и бялото петно по гърдите, което ясно личи при дивите.
Видът се среща в Европа и Азия. У нас бялката обитава крайселищни гори и поля, но се среща и в запустелите дворове и къщи в селата и градовете.
В недалечно минало бялката е обитавала горите, с предпочитание към скалистите места. През последните двадесет години, се заселва в близост до населени места, в изоставени къщи или стопански постройки. Леговището си прави в скалите, в таванските помещения на изоставени постройки. Храни се с мишки, плъхове, зайчета, с птици и техните малки и яйца. Напада и домашни птици. Тя е свирепо животно и унищожава повече птици, отколкото може да изяде. Бялката няма неприятели.
Кожата на бялката е ценна. Тя спада към групата на вредния дивеч, но отстрелът й е ограничен и е на квотен принцип. Трофейна стойност имат кожата и чер
